дсон Аранчис до Насименто е роден в Треш Корасоинш, щата Минаш Жерайш на 23 октомври 1940 г. Баща му е професионален футболист, но прекратява кариерата си след травма в коляното.

Едсон израства в бедност в град Бауру, където започва да играе в аматьорски футболни отбори. На 9-годишна възраст стои до радиото, за да слуша финала на Мондиал 1950, който Бразилия губи, и тогава се кълне със сълзи на очите, че ще докара някой ден купата в своята страна.

През 1956 г. на 15 години започва кариерата си в младежкия отбор на Сантош, а година по-късно вече играе в основния им отбор. Известен е с прозвището Пеле. Едва 16-годишен става голмайстор на бразилския шампионат и 10 месеца след подписването на първия си професионален договор е включен в националния отбор на Бразилия.

На световното футболно първенство в Швеция през 1958 г. печели за първи път световната купа с отбора на страната си. Вкарва два гола във финалния мач. ^[1] По това време е 17-годишен и е най-младият футболист, печелил световно първенство. С фланелката на Бразилия печели още две световни първенства-през 1962 и 1970 г.

До 1974 г. Пеле е отбелязал 1087 гола в 1120 изиграни мача за своя отбор Сантош. На 19 ноември 1969 г. на стадион Маракана отбелязва своя гол номер 1000. По този повод в Бразилия е издадена специална пощенска марка, а президентът обявява деня за празник.

Пеле завършва спортната си кариера в Ню Йорк, където от 1974 до 1977 г. играе за местния клуб Ню Йорк Космос. До края на активното си спортуване той успява да отбележи 1281 гола ^[1] в 1363 изиграни професионални футболни срещи. В 92 участия в бразилския национален отбор Пеле вкарва 77 ^[1] гола.

Прекратява футболната си кариера с демонстративен мач между Ню Йорк Космос и Сантош на 1 октомври 1977 г. ^[1]

През 1994 г. бразилски президент Фернандо Енрики Кардозо назначава Пеле за министър на спорта.

„Пеле е още дете. Все още не притежава нужния дух. Твърде млад е, за да усети подобаващо агресията и отговорността. В допълнение – не притежава чувството за отговорност и способността да бъде отборен играч.“

Това са думи на д-р Жоао Карвалес, психологът на националния отбор на Бразилия, преди Световното първенство през 1958 година. Мнението му е недвусмислено – 17-годишното момче не трябва да бъде включвано в състава. Нито пък Гаринча.

Разбира се, футболът завинаги ще бъде благодарен за това, което се случва впоследствие.

„За щастие на мен и Гаринча, (тогавашния треньор на Бразилия Висенте) Феола винаги се е ръководил от инстинкта си, а не от мнението на експертите. Просто поклати глава към психолога и му каза: „Може би си прав. Работата е, че не разбираш нищо от футбол. Ако Пеле няма проблеми с коляното, ще играе.“

Контузията в коляното, която Пеле получава в подготвителен мач преди първенството, е по-голямата заплаха бразилецът да не бъде включен в състава за мондиала в Швеция от експертизата на д-р Карвалес. Но Феола поема риска, който му се отплаща многократно. Впоследствие започва да се пише една велика история.

Пеле няма нужда от представяне. Бразилецът е смятан от много за най-великият футболист на всички времена. Дори покойният Йохан Кройф, който самият е сред най-великите, играли на зеления килим, го описва като „единственият футболист, който прехвърляше границите на логиката.“

Дори на 17, талантът на Пеле е очевиден за заобикалящите го. Тогавашният кондиционен треньор на „селесао“ Паоло Амарал си спомня: „Можеше да стреля с левия, с десния и имаше такова виждане, че щом получеше топката, вече знаеше какво ще прави с нея. Беше изключителен.“

Тийнейджърската сензация започва да чупи рекорд след рекорд, а 12 от 77-те му гола с фланелката на Бразилия, и от общо над 1000 в кариерата, идват точно на най-големия футболен форум. Но първият е този, който е с, може би, най-голяма важност в кариерата на Пеле и се превръща в рекорд, който вече повече от 50 години не може да бъде подобрен.

Рекордът

Докато името на Пеле е известно по целия свят, това на Мануел Росас, може и да не предизвиква някакви асоциации. Все пак, този малко известен мексиканец е човекът, който преди 1958 г. държи рекорда за най-младия голмайстор на световни първенства.

Росас е само на 18 години и 93 дни, когато вкарва от дузпа – първата вкарана дузпа на световни първенства – при победата с 6:3 над Аржентина в първото издание на турнира през 1930-а.

Рекордът му оцелява 28 години, докато Бразилия не се изправя срещу Уелс в четвъртфинала през 1958-а. Уелсците се класират за мондиала, побеждавайки Израел на плейофите, но преминават през първия кръг на първенството без загуба и без контузения си талисман – звездата на Ювентус Джон Чарлс – се оказват най-трудния съперник за Бразилия в турнира.

Но след 66 безголови минути, само два дни след дебюта си на световни първенства срещу СССР, Пеле, 126 дни преди 18-ия си рожден ден, след момент на магия вкарва победния гол.

Укротявайки топката на гърди, с гръб към вратата, младежът се обръща, оставяйки Мел Чарлс, брата на Джон, с пръст в уста. Стюърт Уилямс се опитва да блокира удара на Пеле, но бразилецът плъзва топката над протегнатия му крак, пращайки я в долния десен ъгъл на вратата.

Подскачайки в дива радост, Пеле отива да прибере топката от мрежата, където е застигнат от съотборниците си и празненствата за гола се провеждат в противниковата врата.

Това е гол не само за рекорда, но и гол, който дава началото на несекваща серия. 17-годишният Пеле вкарва хеттрик срещу Франция на полуфиналите, преди да се разпише и във финала при победата с 5:2 над Швеция, качвайки се на световния връх, заедно със своята Бразилия.

„(В мача срещу СССР) пропуснах два шанса да вкарам, които, със сигурност, бих вкарал, ако бях малко по-спокоен... След вечерята за победата се прибрах в стаята си и си спомних мача движение по движение, всяко докосване на топката. Не бях доволен от представянето си – можех да играя по-добре. Опитах се да прехвърля Яшин в един момент, но осъзнах, че това си е чиста наглост от моя страна. Това беше нещо, върху което трябваше да поработя – спомня си Пеле.

Мачът с Уелс беше само два дни след него. Джак Келси, уелският вратар, бе в страхотна форма, а съотборниците му в защита бяха изключително мощни. Двубоят срещу СССР беше труден и беше важен, защото Бразилия финишира на върха в групата. А голът бе, може би, най-незабравимият в кариерата ми.

Уелс играеше много сгъстено отзад и си спомням как получих топката, обърнах се и я пратих в мрежата. Смятам, че това е най-важният гол, който съм отбелязвал. Със сигурност, повиши увереността ми. Вече светът знаеше кой е Пеле. Започваше серията ми.

Световното първенство през 1958 г. бе моментът, в който започна всичко за мен. Бях на първите страници на вестниците и списанията по целия свят. „Paris Match” написа история за мен веднага след победата, съобщавайки, че се е родила нова звезда. Малко по-късно започнаха да ме наричат Крал Пеле. А още по-късно и просто Краля.“

Източници: Уикипедия и Уебкафе.бг

ФУТБОЛЪТ В БЪЛГАРИЯ

През 1893-1894 г. десетина швейцарски спортисти са поканени за учители по гимнастика в гимназиите и педагогическите училища в страната. Един от тях е Жорж дьо Режибюс, който пръв въвежда във Варненската мъжка гимназия игра с голяма топка “футбол”, която популяризира с побългареното наименование “ритнитоп”. В Първа софийска гимназия футболът прави първите си стъпки под ръководството на учителя Шарл Шампо. В сп. “Училищен преглед” от 1897 г. швейцарските учители Алоиз Бюнтер и Жак Фардел публикуват правилата на играта. Междувременно са учредени първите гимнастически дружества (1895 г.) и техният обединителен съюз “Юнак” (1898 г.). В началото на ХХ век популярността на играта расте сред младежите. Млади българчета продължават средното си образование в лицея “Галатасарай” и “Робърт колеж” в Истанбул, а Благой Балъкчиев е сред основателите на клуба “Галатасарай”. През лятото на 1909 г. по инициатива на Сава Киров е създаден “Футбол клуб” и от тази година води официално началото си футбола у нас. На 10 април 1913 г. дружествата “Ботев” и “Развитие” се обединяват и слагат началото на “Славия”. Година по-късно на 24 май 1914 г. се ражда и най-популярният отбор в България - “Левски”. На 16-17 декември 1923 г. е основана Българската национална спортна федерация (БНСФ), която ръководи футбола у нас до 9 септември 1944 г. На 21 май 1924 г. българският национален отбор по футбол прави своя международен дебют на път за олимпийските игри в Париж - срещу Австрия във Виена 0:6. Въпреки това седмица по-късно на стадион “Коломб” България прави истинска сензация, като удържа нулево равенство срещу фаворита Ейре, а ирландците все пак стигат до победата 15 минути преди края след гол от явна засада. През 1932 г. България става балкански шампион в Белград и дублира титлата си три години по-късно в София. През този период регистрираме и най-тежката загуба в историята - 0:13 срещу Испания в Мадрид. Преди Втората световна война в българския футбол оставят трайни следи играчи като братя Никола и Димитър Мутафчиеви, Тодор Мищалов, Александър Христов, Асен Пешев, Асен Панчев, Михаил Лозанов, Любомир Ангелов (Старото), Георги Пачеджиев (Чугуна).

След войната българският футбол продължава своето развитие, като на 5 май 1948 г. се създава клубът “Септември” при ЦДВ, станал известен малко по-късно като ЦДНА и ЦСКА - най-титулуваният български отбор, който под ръководството на Крум Милев става шампион 11 пъти. През годините той достига на три пъти до полуфинал в европейските клубни турнири (два пъти за КЕШ и веднъж за КНК). През 50-те години модата у нас диктуват големи футболисти като Ив. Колев, Кр. Янев, М. Манолов, Ст. Божков, Г. Найденов, П. Панайотов, К. Ракаров, голяма част от които са в “бронзовия” ни олимпийски тим, станал трети през 1956 г. в Мелбърн (треньор Стоян Орманджиев). Дванайсет години по-късно българският отбор е в подножието на олимпийския връх, но губи финала срещу Унгария с 1:4 (треньор Георги Берков). През същата 1968 година България играе два четвъртфинала с Италия и въпреки че отстъпва на бъдещия първенец на континента, става пета в Европа (треньор Стефан Божков). През 60-те години на българския футболен небосклон изгрява в цялото си величие звездата на легендарния Георги Аспарухов - Гунди, който е избран за футболист номер 1 на България за ХХ век. За първи път България се появява на световни финали през 1962 г. в Чили, но отпада още в групата. Същият сценарий се разиграва и през 1966 г. в Англия, 1970 г. в Мексико и 1974 г. във ФРГ. На “Мундиал-86” отново в Мексико българският отбор се добира до осминафиналите без победа, но там отстъпва на домакините. Междувременно на три пъти (през 1959, 1969 и 1974 г.) България става европейски юношески шампион.

Краят на 80-те и началото на 90-те години са белязани с появата на най-титулуваният досега български футболист - Христо Стоичков, който с “Барселона” печели Купата на европейските шампиони през 1992 г. Идва и историческият 17 ноември 1993 г., когато с двата гола на Емил Костадинов срещу Франция в Париж българският национален отбор се класира за финалите в САЩ. А там през 1994 г. под ръководството на Стратега Димитър Пенев тимът прави истински фурор с представянето си, като на четвъртфинала детронира световния шампион Германия и отстъпва с 1:2 чак на полуфинала от Италия, след като френският съдия Киниу остава безмълвен при явна дузпа в наша полза. На това първенство Стоичков отново е в стихията си и с 6 гола става голмайстор заедно с руснака Олег Саленко. През 1996 г. футболният ни тим за първи път се класира за европейски финали, като в квалификациите отново извършва подвиг - на 7 юни 1995 г. в София побеждава Германия с 3:2, след като губи с 0:2 - развой, който германците не са допускали от 1938 г. Краят на славното ни поколение идва на световния шампионат във Франция през 1998 г. Българският футбол очаква появата на нова “златна” генерация, която някой ден поне да повтори незабравимото американско лято на 1994 година...

През X VIII и X I X век футболът в Англия все повече си пробива път в училищата и колежите и печели все повече привърженици. През 1801 г. описанието на играта е следното: на терена излизат два отбора и застават между двете врати, поставени на около 80-100 ярда една от друга. Всяка врата представлява два отвесни стълба, забити на 2-3 фута един от друг (0,60 - 1 м). Топката е кожена с надута вътрешност (мехур). Тя се хвърля в средата на терена и целта е да бъде отправена в противниковата врата. В началото на ХIХ век са записани и първите правила, а от 1815 г. има и “официални” състезания. Футболът се практикува в колежите в Итън, Хароу, Уинчестър, Уестминстър, Шросбъри, Малбъро и Ъпингам, в университетите в Оксфорд и Кембридж. Всяко едно от тези учебни заведения има и разновидности в правилата. Съществената разлика се свежда до това дали топката да се рита с крак (град Итън), или да се хваща с ръце (град Ръгби). В първия случай топката е кръгла, а във втория - яйцевидна. През 1855 г. е основан първият футболен клуб “Шефийлд”. Възниква необходимост от уеднаквяване на кодекса. На 26 октомври 1863 г. в една лондонска гостилница се събират представители на клубове от столицата и околността и учредяват Футболна асоциация, която поставя началото на правилата на футболната организация. Допълнително се решава играта да се освободи от някои по-груби похвати. Противниците на това изискване напускат асоциацията и през 1871 г. основават Ръгби съюз. Определят се и размерите на игрището - то не може да бъде по-дълго от 200 и по-късо от 100 ярда (182 х 91 м). Стълбовете на вратите са на разстояние 8 ярда (7,32 м) един от друг, но без напречна греда.

Мрежата от футболни клубове в Англия постепенно се разширява. На 20 юли 1871 г. е учреден турнир за купата на страната по системата на елиминирането. Броят на играчите вече е 11, а времетраенето на срещите - 90 минути. През 1882 г. се учредява Международен комитет по правилата, утвърден окончателно през 1886 г. Две години по-късно е създадена английска лига и започва редовно първенство.

През втората половина на ХIХ и началото на ХХ век футболната игра много бързо се разпространява в различни държави на Европа, Южна Америка и други континенти. Установяват се и международни контакти. Още на 30 ноември 1872 г. в Глазгоу пред около 2000 зрители се играе първият междудържавен мач в историята - Шотландия и Англия завършват 0:0. На 12 октомври 1902 г. във Виена се играе първият мач между европейски представителни отбори - Австрия побеждава Унгария с 5:0. През 1905 г. в Буенос Айрес пък е първият мач между национални отбори в Южна Америка - Аржентина и Уругвай завършват 0:0. През 1906 г. е организиран и първият мач между отбори от два континента - в Сан Пауло Бразилия губи от Южна Африка с 0:6.

На 21 май 1904 г. в Париж представители на футболните организации на Франция, Холандия, Белгия, Дания, Швеция, Швейцария и Испания (представена от футболен клуб “Реал” Мадрид) създават Международна асоциация на футболните федерации - ФИФА. Първата по-представителна арена на футбола са олимпийските игри, където той заема своето място още от 1900 г., но официално фигурира от игрите през 1908 г. Повратен момент в развитието на футбола стават победите на Уругвай на олимпийските футболни турнири през 1924 г. в Париж и през 1928 г. в Амстердам. Тогава за първи път Европа вижда изкуството на виртуозите отвъд Атлантика. Ето защо съвсем логично именно Уругвай печели домакинството на първото световно първенство през 1930 г. “Небесно-сините”, сред които блестят имената на Скароне, Андраде, Насаси, Петроне, Сеа, използват максимално предимството и стават първите световни шампиони по футбол. През 1934 г. Италия приема за втори път световния футболен елит и също не пропуска възможността да запише успех у дома. През 30-те години “скуадра адзура” доказва, че е най-добрият отбор на континента и в света, като успява да дублира световната си титла четири години по-късно във Франция, а междувременно печели и олимпийския футболен турнир през 1936 г. През този период е и ерата на прочутия австрийски “Вундертим”, а имената на Синделар, Хиден, Сеста, Науш, Смистик стават синоним на висше майсторство. В предвоенния период нашумяват и имената на италианците Комби, Меаца, Пиола, Ферари, както и на чехите Планичка, Нейедли, Пуч, като към тази кохорта задължително трябва да прибавим и испанския вратар Рикардо Замора. За първи път на авансцената излизат и треньорите - Виторио Поцо (Италия), Хуго Майсъл (Австрия), Хърбърт Чапмън (Англия).

Първото голямо футболно събитие след Втората световна война е олимпийският турнир в Лондон през 1948 г., който е спечелен от Швеция. Тогава изгрява звездата на фамозното трио Грен - Нордал - Лидхолм, станало известно като “Гре-Но-Ли”, както и на югославяните Митич, Бобек, Чайковски и Вукас. През 1950 г. Бразилия приема участниците в четвъртото световно първенство. Всички очакват успех на домакините, които преди последния мач с Уругвай са начело във финалната група и им е достатъчен и равен мач, за да бъдат коронясани като световни шампиони. Но пред 200 000 зрители на импозантния стадион “Маракана” уругвайците успяват да обърнат мача от 0:1 до 2:1 в своя полза и да хвърлят цял един народ в ужаса на националната трагедия. А Скиафино и до днес си остава най-добрият уругвайски футболист за всички времена. През 1954 г. историята сякаш се повтаря, но с европейски представители. Фамозният тим на Унгария начело с Ференц Пушкаш в продължение на цели четири години не познава вкуса на загубата. По пътя му се предава и Англия, унизена на “Уембли” с 3:6, а после и в Будапеща с 1:7. На финала на първенството в Берн унгарците срещат тима на ФРГ, вече загубил от тях в групата с 3:8, но с повечето от резервите си. Унгарците бързо повеждат с 2:0 и по всичко изглежда, че продължението ще е протоколно. Но германците, водени от опитния стратег Сеп Хербергер, изравняват, а шест минути преди края чрез гол на Хелмут Ран стигат до най-сензационната победа в историята на световните първенства.

След крушението от 1950 г. на авансцената най-сетне се появяват бразилците, които през 1958 г. са неудържими. Световната титла е озарена от цяло съзвездие от световни майстори - “Краля” Пеле, който тогава е на 17 години, Гаринча, Диди, Вава, Жилмар, Джалма и Нилтон Сантос, Загало, Зито. Четири години по-късно историята се повтаря, като на мястото на контузилия се още във втория мач Пеле се появява Амарилдо. Бразилците обаче са опиянени от двете световни титли и болезнено преживяват фиаското през 1966 г. в Англия. Тогава тимът на домакините начело с Боби Чарлтън (а в първенството блестят и звезди като Еузебио и Яшин) се възползва от шанса и макар и с доста спорен и до днес гол на финала срещу ФРГ родината на футбола най-сетне стъпва на световния връх. Това обаче не е възможно четири години по-късно в Мексико, когато отново на пиедестала на победителите се възкачва Бразилия. Пеле е в своя апогей, а до него са виртуози като Тостао, Жаирзиньо, Жерсон, Ривелиньо. На световните финали през 1974 г. с цяла класа над останалите са отборите на ФРГ (треньор Хелмут Шьон) и Холандия, които демонстрират изключителен футбол, а холандците начело с “Генерал Микелс” по блестящ начин интерпретират т.нар. “Тотален футбол”. На финала “оранжевите” повеждат още в първата минута от дузпа, но опитните германци обръщат резултата още до почивката и макар и с много усилия удържат минималната преднина до края. На този шампионат блестят плеяда от звезди - германците Бекенбауер, Майер, Герд Мюлер, Хьонес, холандците Неескенс, Хаан, Крол, Сурбиер, поляците Дейна, Лято и Шармах. През 1978 г. в Аржентина холандците отново се изправят на финала срещу домакините и отново напускат терена с наведени глави. При 1:1 в 90-ата минута удар на Рензенбринк улучва десния стълб и едва не довежда но инфаркт 25 милиона аржентинци. Те обаче ликуват в продълженията, а героят на първенството е Марио Кемпес.

На “Мондиал-82” най-добрият отбор е този на Бразилия. Виртуозите от страната на кафето смайват футболните естети с фантастична игра, а Зико, Сократес, Фалкао, Жуниор, Серезо и Едер творят на терена истински чудеса. До момента, когато срещу тях се изправя отборът на Италия, в чийто състав е и Паоло Роси - именно неговият хеттрик решава спора и открива пътя на “скуадра адзура” към трета световна титла. През 1986 г. в Мексико на световния футболен небосклон засиява звездата на Диего Марадона, който с изявите си дори подновява стария спор дали не е по-добър дори от “Краля” Пеле. Марадона просто носи “гаучосите” към втора титла на планетата и е с основен принос за аржентинския триумф. Четири години по-късно отново Диего води своите към крайния успех, но на финала в Рим срещу ФРГ една съмнителна дузпа предрешава спора в полза на германците. Бразилия трябва да чака цели 24 години, за да стигне отново до световния връх. За разлика от романтика Теле Сантана от 1982 и 1986 г., “златистите” сега имат за наставник прагматика Карлос Алберто Парейра, който разбира простата истина, че световна купа не се печели само с красива игра, въпреки че в състава си има “магьосник” като Ромарио. И Бразилия побеждава в играта на нерви на финала срещу Италия, когато след нулево равенство дузпите определят победителя. В последните за ХХ век световни финали във Франция през 1998 г. “петлите” също се възползват от домакинството и неочаквано за мнозина печелят безпроблемно финала с 3:0 (два гола на Зидан) срещу неузнаваемия бразилски отбор. А в първото световно първенство за ХХI век през 2002 г. Бразилия си връща титлата след 2:0 на финала срещу Германия (два гола на Роналдо) в единствения досега мач между двата отбора на световни финали и става за рекорден пети път първенец на планетата.

Що се отнася до олимпийските футболни турнири, дълги години те са приоритет на отборите от бившите социалистически страни, тъй като другите отбори изпращат аматьорски състави. Едва от 1984 г. насам нещата стават по-сериозни - на финала Бразилия отстъпва на Франция с 0:2. Четири години по-късно “златистите” отново са на косъм от единствената купа, която липсва във витрината им, но губят с 1:2 от СССР. През 1992 г. на своя земя Испания побеждава на финала Полша с 3:2, а през 1996 г. за първи път африканска страна стъпва на олимпийския връх - Нигерия надделява над Аржентина с 3:2. През 2000 г. титлата е дублирана от друг представител на Черния континент - Камерун побеждава Испания с 5:3 след дузпи, като в редовното време и след продължения резултатът е 2:2.

Паралелно със световните първенства вървят и шампионатите на отделните континенти. Още през 1916 г. в Южна Америка е поставено началото на първото континентално съревнование “Копа Америка”, което макар и с не съвсем редовна периодичност успява да устои на бурите на времето и досега се провежда на всеки две години, но вече срокът е увеличен на четири години. Рекордьори по спечелени титли там са Аржентина и Уругвай - по 14, докато четирикратният световен първенец Бразилия има едва 6 купи.

От 1960 г. започва летоброенето и на първенствата на Стария континент. Първият шампион е отборът на СССР, който после още на три пъти достига до финалния мач, но така и не успява да дублира трофея си. Четири години по-късно на свой терен Испания печели “своята купа”, а през 1968 г. същото прави и Италия в Рим, въпреки че трябва да стигне до нея през перипетиите на втория мач срещу Югославия на финала. През 1972 г. се откроява може би най-добрият национален отбор на европейски финали - ФРГ. Начело с Майер, Бекенбауер, Нетцер и Герд Мюлер немската футболна машина помита всички по пътя си и е само въпрос на време кога купата ще се окаже в трофейната витрина на ФРГ. Бекенбауер и компания стигат до финала и четири години по-късно, но след драматични дузпи на финала с Чехословакия пропускът на Хьонес има фатални последици. Грешката не е повторена през 1980 г. и отново ФРГ става шампион на Европа. Идва и часът на Платини, който извежда Франция до върха през 1984 г. в Париж. В Мюнхен през 1988 г. триумфират “оранжевите” начело с Гулит, Ван Бастен и Рийкард. През 1992 г. първенството в Швеция е предхождано от необичаен ход - поради ембаргото, наложено от ООН на Югославия, “плавите” са отзовани, а на тяхно място спешно са привикани датчаните, класирани на второ място в квалификационната група. И става чудо - Дания изкачва европейския връх на един дъх! През 1996 г. е дебютът на “златния гол”, от който се възползва отборът на Германия на финала срещу Чехия. А на “Евро-2000” е един от най-драматичните финали - след като Италия води с 1:0 до последните секунди, Франция изравнява и нанася своя удар със “златния гол” на Трезеге. Така “петлите” дублират ФРГ, който е световен и европейски шампион едновременно.

Отминалият ХХ век и началото на ХХI век предлагат и тръпнещата възбуда на европейските клубни турнири, както и на “Копа Либертадорес” - южноамериканският вариант на купата на шампионите. С деветте си шампионски купи “Реал” Мадрид още дълго време ще бъде недостижим във вечната ранглиста. В историята обаче завинаги остават “Милан”, великият “Аякс” от началото на 70-те години, прагматичният “Байерн”, нетипично английският “Ливърпул”, “Бенфика”, “Ювентус”, както и невероятният “Интер” на “великия магьосник” Хеленио Херера. В Южна Америка нашумяват уругвайските “Пенярол” и “Насионал”, аржентинските “Индепендиенте”, “Бока Хуниорс” и “Ривър Плейт”, бразилските “Сантос”, “Фламенго” и “Сан Пауло”...

Източник: Знам.bg

                                                                            История на футбола

Футболът е създаден от нашите предшественици още преди хиляди години. Някои историографи поддържат тезата, че игра с топка е била въведена при военните упражнения от императора Чу-Ких в Китай през 5000 г. пр.н.е. Впоследствие тя се превръща в популярно развлечение. Други източници от 2697 г. пр. н. е. съобщават за играта “дзу-ню”, демонстрирана от два отбора пред императора Чен Дзи и придворните му. Около 2500 г. пр. н. е. в Китай по времето на император Хуанг-Ти широко разпространение има играта “цух-кух” (ритни топка), а по-късно стават известни и игрите “цу-ху” и “чжу-ке”. От типично войнишко занимание тази игра с топка се превръща в народно развлечение. Използвала се топка, обшита с кожа и натъпкана с конски или други животински косми. Тя трябвало да се ритне така, че да се изпрати над два бамбукови пръта, забити в земята и завързани отгоре с копринена лента на височина около 5 метра. Има и друга разновидност, когато в центъра на игровата площ между върлини се опъва мрежа, в горната част на която има отвор с диаметър 60 см. Това е целта, в която топката трябва да се изпрати с крак.

Пренесена от Китай, играта става популярна и в Япония около 2650 г. пр. н. е., когато властва император Кемари, затова и тя става известна с неговото име. Официално е отбелязана през 720 г. пр. н. е. в доклад до императора. Свързана е с култа към него и представлява религиозна церемония. Група от 4 до 8 души се нареждали в кръг на квадратно игрище (14 х 14 м). Топката с диаметър 22 см е от еленова кожа и напълнена с бамбукова вътрешност. Всеки от играещите я подритва нагоре, като се стреми тя да остане по-дълго във въздуха, без да докосва земята.

Някои историографи пък сочат Египет като прародина на древната игра с топка. Според тях от тук тя преминава в Мала Азия, Индия и Китай, и през острови чак до Америка, както и чрез посредничеството на Крит - в Гърция, а после и в Европа. Не се изключва и възможността за самостоятелно възникване на играта в различни краища на света.

Около 180 г. пр. н. е. топката заема главно място в програмата на режима в Спарта. “Харпастонът” е разгорещена игра, която изисква много сили и издръжливост. Два отбора си пречат с всички средства при овладяването на топката. В лексикона на Полукс намираме описание на играта “епискирос” или “епикойнос”. Играе се на игрище с две половини, като отборите са съставени от по 15 души. Топката е волски мехур, надут или напълнен с пясък и обшит с кожа. Целта е тя да се отправи отвъд линията на полето, защитавано от противника.

Римляните наследяват от гърците играта с топка, наричайки я “харпастум”. Не е трудно да се открие военното й предназначение - двата отбора се движат по ограничен с линии терен, като се стремят да достигнат с топката отвъд линията на своя противник. Топката се подава с ръце и крака. Кръвопролитията не са рядкост. Чрез легионите на Цезар и Клавдий “харпастумът” е пренесен в Галия, дори в Британия. Данни за играта могат да се намерят и в съчиненията на Сенека и Гален, който я включва в “топковата терапия”.

Във Франция игрите с топка имат няколко наименования - “сул”, “шул” или “шулаж”, “шеларю”. Най-популярната е “сул”, при която два отбора, съставени от различни селища, се състезават с топката, като се стараят да я отнесат до границата на съседната община. През 1369 г. кралят забранил играта (през 1791 г. се намесва дори френският парламент), но следите й се губят чак след 1870 г.

В Англия в продължение на часове играчите гонят топката по градски улици или селски пътища и поляни. Версиите за произхода на това забавление са различни, свързани с “харпастум”, “сул” и празненствата, посветени на победата над норманите (първия път бил използван череп на неприятеля). Документирано е, че през 217 г. в района на Дерби келтите побеждават римляните с 12:9. През 1314 г. крал Едуард II забранява играта в пределите на Лондон. През 1349 г. неговият наследник Едуард III издава нов декрет, с който подновява забраната с думите: “Хвърлянето на камъни, играта с кегли, борбите, футболът, хокеят, боевете с петли и други непочтени игри отблъскват цвета на младежта от стрелбата с лък и хвърлянето на копие, вследствие на което кралството за късо време може да бъде лишено от стрелци, от което опазил ни бог.” Все пак Едуард III има заслугата, че за първи път споменава думата “футбол”. По-късно срещу тази игра се обявяват Ричард II (1389 г.) и Хенрих IV (1401 г.). Но играта печели и приятели - Оливър Кромуел, Чарлз II (1660 г.), а в Ирландия през 1527 г. е бил издаден закон срещу всички други спортове, но не и срещу футбола.

Предполага се, че италианското “калчо” (футбол) води началото си още от X III век. Сигурни сведения обаче има от X V- X VI век. То не липсва и в програмата на ежегодните пролетни игри във Флоренция през 1490 г. През X VIII век играта изглежда така: на игрището с размери 100 на 50 метра (съобразено и с размерите на градския площад), се нареждат два отбора от по 27 или 17 състезатели, които по даден сигнал се хвърлят в борба за топката. Ритана или подхвърляна с ръце, тя трябва да бъде отпратена във вратата на противника, очертана с два стълба. Прави впечатление, че се определят и функции на играчите по линии. Във футболния музей на английския град Престън се намира най-старата книга за футбола. Тя е написана през 1580 г. от италианеца Джовани да Барди и се казва “Разговори за играта футбол”.

През X VIII и X I X век футболът в Англия все повече си пробива път в училищата и колежите и печели все повече привърженици. През 1801 г. описанието на играта е следното: на терена излизат два отбора и застават между двете врати, поставени на около 80-100 ярда една от друга. Всяка врата представлява два отвесни стълба, забити на 2-3 фута един от друг (0,60 - 1 м). Топката е кожена с надута вътрешност (мехур). Тя се хвърля в средата на терена и целта е да бъде отправена в противниковата врата. В началото на ХIХ век са записани и първите правила, а от 1815 г. има и “официални” състезания. Футболът се практикува в колежите в Итън, Хароу, Уинчестър, Уестминстър, Шросбъри, Малбъро и Ъпингам, в университетите в Оксфорд и Кембридж. Всяко едно от тези учебни заведения има и разновидности в правилата. Съществената разлика се свежда до това дали топката да се рита с крак (град Итън), или да се хваща с ръце (град Ръгби). В първия случай топката е кръгла, а във втория - яйцевидна. През 1855 г. е основан първият футболен клуб “Шефийлд”. Възниква необходимост от уеднаквяване на кодекса. На 26 октомври 1863 г. в една лондонска гостилница се събират представители на клубове от столицата и околността и учредяват Футболна асоциация, която поставя началото на правилата на футболната организация. Допълнително се решава играта да се освободи от някои по-груби похвати. Противниците на това изискване напускат асоциацията и през 1871 г. основават Ръгби съюз. Определят се и размерите на игрището - то не може да бъде по-дълго от 200 и по-късо от 100 ярда (182 х 91 м). Стълбовете на вратите са на разстояние 8 ярда (7,32 м) един от друг, но без напречна греда.

Следва продължение...

* източник: Знам.bg